30. Езикова политика
Речников състав на българския език откъм произход.
Източници за попълване на речника. Проблемът за речниковата чистота
Речников състав на езика (Р.С.)
В широкия си термин Р.С. означава цялата съвкупност от лексикални средства
(думи), с които разполага един език. В този смисъл се говори за неговия количествен
обем. Наши и чужди, книжовни и диалектни, стари и нови думи образуват българска
национа словесна банка.
Една от нерешимите задачи в езикознанието е да се определи количеството обем
на Р.С. И най-богатите познати ни днес речници не претендират за всеобхватност и
изчерпателност. Невъзможно е да бъдат инвентаризирани всички лексикални единици
на високоразвитите днешни езици, какъвто е и БЕ. Трудности:
1. Не е възможно да бъдат регистрирани всички думи в КЕ и в диалектите, както
и в другите сфери на употреба.
2. Езикът е динамична система, която постоянно се изменя.
Лексиката е отворена и развиваща се система, която е в непрекъснато движение
– развива се, изменя се, едни думи се създават, други отпадат, трети се преосмислят,
четвърти обогатяват своите значения, пети навлизат от други езици и т.н.
С оглед на произход, принадлежност и употреба думите се делят на:
а) наши (български) и чужди;
б) книжовни и некнижовни (диалектни или жаргони);
в) остарели и нови (архаизми и неологизми).
Наши (български) думи – това са главно думите, наследени от нашите прадеди,
славяните: роднински названия (брат), названия на хора (човек), животни (вол),
явления (вятър)… Наши (български) думи са повечето от съвременните междуметия,
местоимения, числителни, наречия, предлози и съюзи. Голяма част от нашите думи са
общославянски. Наши думи, наследени от прабългарите са малко: българин, белег,
бисер, бъбрек, боляр, кумир, хан, сан, тояга, чертог, куче.
Чужди думи – едни от тях са влезли по пътя на мирното сътрудничество, а други
– по насилствен път. Едни от тях – по устен път, чрез прякото общуване, а други – по
писмен път, чрез литературата и други писмени връзки.
Прието е чуждите думи да се делят на заемки (необходими, трайно настанили се
думи, за които често няма български съответствия) и чуждици (излишни, ненужни
думи при налични хубави български съответствия).
>> Руски думи в БЕ – по количество са най-много, поради лексикална близост на
двата езика те често не се осъзнават като чужди: мечта, щастие, точен, вероятен,
възторг, госпожа, параход, съгласие.
>> Гръцки думи – демокрация, политика, граматика, физика, параклис, калугер,
грамофон, поет, диагноза.
>> Латински думи – диктатура, нация, факултет, интервал, агресор, култура,
литература, текст, лекция, санаториум, доктор, грип, дата.
>> Френски думи – багаж, такси, паспорт, антре, салон, балкон, лампа, сюжет, супа,
каприз, жилетка …
>> Италиански думи – бомба, касета, бутилка, банка.
>> Испански думи – банан, ананас, какао, кока, индиго, балатум.
>> Румънски думи – маса, кашкавал, бордей.
>> Английски думи – интервю, футбол, сандвич, къмпинг, парк, найлон.
>> Немски думи – багер, райбер, шнур, мащаб, байц, анцуг, офицер, вербувам.
>> Турски думи – баир, боза, каиш, торба, кирпик, джам, ерген, комшия.
>> Арабски думи – акъл, халва, джоб, инат, гурбет, кадифе, ракия.
>> Персийски думи – бостан, гердан, яхър, хамбар, сайвант, чешма, кюфте.
+ Интернационална лексика (обогатява се с техн. термини и англ. думи)
+ Неологизми – нови думи.
Проблемът за речниковата чистота
Едни от неотменимите задачи на обществото са да съхраняват самобитността на
родния език, да поддържа чистотата на неговия речник и да възпитава у своите членове
висока езикова култура.
Борбата за чистота на речниковия състав от ненужни на езика чужди думи в
езикознанието е известна като пуризъм. Умереният пуризъм е безусловно необходим,
той поддържа у носителите на езика изострена езикова чувствителност, уважение към
родния език за прочистването на КЕ от турцизми и гърцизми, установили се в езика на
българите като последица от многовековната политическа, духовна и езикова
асимилация.
Положителна последица от тази борба е, че речникът на КЕ се освобождава от
всички лексикални турцизми и гърцизми, които имат бълг. съответствие или не носят
културни ценности.
Неумереният, крайният пуризъм, при който се преследват нереалистични цели –
езикът да бъде прочистен от всички чужди думи, – е неприемлив и вреден като езикова
политика в обществото. Няма език на земята, който би могъл да функционира
пълноценно без заемане на думи от други езици, т.к. народите си обменят познавателен
опит, културни ценности и производствени блага, а тези процеси са съпътствани и със
заемане на техните словни означители.
Като се започне от Софроний насетне, няма възрожденски книжовник – автор,
съставител или преводач на съчинение, – който да не се е чувствал морално задължен
да даде своя принос в тази насока, като изрази становище в предговор, послеслов или
като помести списък на ненужните турски и гръцки думи, използвани от българите.
Сред радетелите за чистота на БЕ са книжовници, писатели (Неофит Рилски,
Васил Априлов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Л. Каравелов, Ив. Вазов), езиковеди (д-р
Ив. Боговор, Ал. Теодоров-Балан, Ст. Младенов, А. Андрейчин). Проявите на крайния
пуризъм у нас се свързват с дейността на д-р Иван Богоров, Балан, в определени
периоди на тяхната борба за чистота на българския език.
Сравнение между езиковите политики на
балканските държави
Свикнали сме да определяме 24 май като “най-българския” празник . Има нещо много
симптоматично в това, че за нас най-изконният, същинският празник е този , с който се
честват не битки и войни, не материалното, а духът, буквите, езикът. Честват се
образованието , вярата в знанието , в науката , в силата на просвещението , културата.
Във времето на масови комуникации и грамотност промените в устройството и
употребата на езика са плод не толкова на естествено развитие , колкото на
целенасочено планиране от страна на официални институции и се превръщат в
публичен национален дискурс. Във всяка незадоволителна езикова ситуация има място
за езиково планиране ,но трябва да разграничаваме привидни от действителни причини.
В България правописните реформи са тясно свързани с политическата ориентация –
традиционният Дриновско – Иванчевски правопис е подкрепян от центристки и десни
управления , а опростеният фонетичен правопис от леви управления – БЗНС на
Александър Стамболийски и Комунистическата партия .
Сталинският Kомунистически интернационал чрез разделянето на националните
езици (т.нар. глототомия) осъществява имперската си политика “разделяй и владей!” –
така са създадени македонски от български език, молдовски от румънски , таджикски
от персийски , гагаусзки и татарски от турски , карелски от фински.
Езиковото планиране се осъществява най-често от институзии на националната
държава, но също и от различни граждански структури , медийте предизвикват
публичен дебат. С планирането на езикови реформи могат да се преследват не само
политически , но и различни икономически и социални цели.
Националната интеграция и модернизация : кодифицирането на национални
книжовни езици от парламентите на независимите балкански държави през ХIX – XXв.
Подчиняване на малцинствата в националната държава : правителствената забрана за
употреба на турски език на публични места по време на Възродителния процес в
България през 80-те години на миналия век.
Публичният дискурс за промяна на статута на даден език от провинциален в
официален е свързана с движенията за национална независимост и завършва с
официални уравленски актове. През XIX век в Сърбия херцеговинското просторечие
придобива статус на официален език ,противопоставяйки се на старата книжовно-
религиозна традиция и градския печат.
Морфологичен правопис- той изисква значимите части на думите (морфемите) да се
пишат по един и същ начин независимо от промените,който настъпват в
произношението им в различни речеви позиции- например представката “из” – се пише
по един и същ начин и в из-гледа и в из-хвърли, където се произнася като ис(хвърли).
Това е основният принцип залегнал в правописното устройство на българския
книжовен език през 1899 г. Отечесвено – фронтовската реформа от 1945 г. успява да
демократизира правописа само на десетина думи като : сър(д)це, порас(т)на, ниш(т)ка и
др., но фонетичният принцип не измества морфологичния.
В края на XIX век Вук Караджич се заема да демократизира и европиезира сръбския
език като го отдалечи от православната книжовна традиция . Проетт за общ сърбо-
хърватски език трябвало да се съобразява с привързаността на сърбите към тяхната
кирилска азбука . Опитът за реформа в азбуката , въвеждането на латински образез на ị,
предизвиква гнева на сърбите . През 1954 г. югославското управление прокламира
общия сърбохърватски език , но не си позволява да уеднакви графичните системи и
разрешава на хърватите да използват латиницата ,а на събите – кирилицата .
През 1928 г. Турското езиково общество , озновано от Кемал Ататюрк, сменя
арабската писменост с латинска ,за да засили европейската и светска ориентация на
република Турция. При създаването на политически новоезици изборът на азбука е от
първостепенна роля: през 1944 година графиката на македонския език се сърбизира –
заемат се букви от сръбски за ч -ћ ,за дж- ђ ј, а също и фонетичен вуковски правопис за
разлика от морфологичния български правопис. Молдовският новоезик приема
кирилска азбука ,за да се разграничи от латинската графика на румънския език . В
Босна след постигането на независимостта от Югославия се предприемат опити за
въвеждане на арабска азбука за бошняшкия новоезик.
С конституцията от 1946 г. Кралство Югославия възкръства за нов социалистически
живот. В състава на СФРЮ влизат 6 републики- Сърбия, Хърватска , Словения,
Македония, Босна и Херцегоеина, Черна гора и две привинции- Косово , с
преобладаващо албанско население , и Войводина – с унгарско малцинство. Под
ръководството на Вук Караджич през 1850г. сърби и хървати подписват Виенското
езиково споразумение за общ сърбо-хърватски език въз основа на
източнохерцеговинското новощоковско и йекавско наречие, което отразява най-
разпространеното сред южните славяни произношение. Този език се налага като
официален в Кралстото на сърби, хървати и словенци , основано през 1918 г. и
преименувано в Кралство Югославия през 1929 г. Толерират се и езиците на
малцинствата , албански и унгарски , които имат официален статут в областите , в
които тези малцинства са мнозинство .
При стандартизирането на българския книжовен език се постига компромис между
книжовно-религиозната традиция (църковно – славянски език) и източните градски
говори – Централно-балканските(Котел , Еленово, Дряново и Габрово) и Търновския,
към който е принадлежала голяма част от възрожденската буржоазия и интелигенция .
При стандартизирането на македонския език за негова основа се взимат
северозападните диалекти(по границата на Сърбия) ,твърде различни от източните
говори , които са в основата на българския книжовен език.
Съобразно социалистическата идеология за равенство и братство между народите на
федерацията е възприета политика на плурализъм и равноправие на сърбо-хърватски
(хърватско – сръбски ) , македонски и словенски на федерално и републиканско ниво.
Езикът в Македония
По време на Кралството сърбохърватския език е наложен в Македония като служебен.
Македония е наречена “Южна Сърбия” , а към населението е възприета политика на
сърбизация . Решение на Комунистическия интернационал от 1934 г. приема, че
македонците имат право да съществуват като отделен народ с отделен език и
нелегални вестници на Комунистическата партия започват да циркулират. След
Втората Световна война на 02.08. 1944 г. в манастира “Прохор Пчински “
антифашисткото събрание на Македония стандартизира македонския книжовен език
като официален в Република Македония . Стандартизацията на македонския език може
да се опише като вернакуларизация( добижаване до диалектите) и сърбизация. Новият
език е изграден въз основа на най-отдалечените от България центрлнозападни и
северозападни македонски говори.Графична реформа по сръбския образец въвежда
фонетично писмо с нови букви(вместо сръбските букви ) и фонетичен правопис .
Подозрително е отсъствието на буквата “Ъ“ , която има фонетична стойност в
македонските диалекти. Първо е възприета , но по-късно е отхвърлена и звукът “Ъ”
започва да се означава с апостроф.
Македонските лингвисти започват да търсят историческа дълбочина за новия език във
устната фолклорна култура , въпреки че първоначално образци от тази култура са
публикувани от Вук Караджич и братя Миладинови като български фолклор.
Езикът на Хърватия
В началото на 19 век илирийската идея е радушно приета и лансирана от хърватите,
които имат нужда от славянски съюзници в борбата си срещу германската и унгарската
асимилация . Хърватите обаче говорят твърде различни диалекти и затова имат
съзнанието , че книовният стандарт е в голяма степен изкуствен език.
Освен това сръбският и хърватски език имат различна история на стандартизация-
първи опити за стандартизация на хърватския език са от 16 век (с полидиалектна
концепция по отношение книжовния език), а на сръбския са едва от 19 век.
Според Иво Пранкович сръбския и хърватския книжовен език са един и същ език,
погледнато диалектоложки и генетически, но са два различни езика, погледнато
социолингвистически – като езици с различна книжовна, културна и религиозна
история. Поради засиленото влияние на Сърбия в СФРЮ Хърватия се притеснява , че
техния език е по-скоро регионален ,отколкото с държавен статут. След разпадането на
Югославия, в Хърватия се утвърждава конституционно Хърватският език като
служебен (1990г.) , а в Сърбия- сръбският (1991г.). В Сърбия остава кирилицата, а в
Хърватия – латиницата.
Езикът в Босна и Херцеговина
По времето, когато текат спорове между сърби и хървати дали сръбският и
хърватският език са два варианта на един език или два различни езика, лингвистите в
Босна и Херцеговина възприемат компромисната идея за наличието на босненско-
херцеговински стандартно-езиков израз. След разпадането на Югославия, Хърватия
настоява за използването на загребски хърватски език от хърватите в Босна , а сърбите-
за екав белградски език за сърбите в Босна. Излиза , че само мюсюлманите в Босна си
нямат свой език. Ислямът, за разлика от християнството, се оказва по-неподатлив към
провокациите на модерния национализъм. Не случайно последният език и нация, които
се изграждат на Балканите са именно турският език и нация; едва в средата на 20 век с
усилията на репресивните мерки на Кемал Ататюрк . След 1992г. мюсюлманите се
преименуват в бошняци, което внушава, че те са автохтонното население на
републиката, а за езика използват наименованието “ босненски” . През 1998г
Конституцията на Федерация Босна и Херцеговина определя като служебен език
босненки и хърватски, а като служебно писмо – латиницата. Стандартизация на
босненския език се извършва по познатия ни от Вук Караджич модел( един диалект-
един книжовен език-една нация ) , т.е. чрез придвижване на книжовния език към
диалектното просторечие. Всички босненски автори изтъкват предимно особеностите в
говора на мюсюлманите , които не са застъпени в книжовния език .
При стандартизацията диалектните произносителни особености на мюсюлманското
население придобиват официален статут.
Идеята за сътворяване на модерна босненска нация и книжовен език за първи път
възниква, когато Босна е под австро-унгарско управление. Австрийската политика
насърчава създаавнето на босненски език на народна основа и с латиница., за да
откъсне Босна от ориенталската книжовна традиция, но и за да противостои на
сръбските и хърватски интереси в Босна . За босненския език се споменава още през 14
век, монасите францисканци наричат себе си ‘”бошняци” ,а езика си – босненски.
Днес Босна и Херцеговина се оказва държава с три книжовни стандарта, основани на
сходна диалектна основа- на една и съща основа се изграждат два или повече стандарта
( мултистандартни езици) .
Гръцкият проблем
Характерен е със съревнованието между две успоредни литературни норми. От два
века насам „езиковият въпрос” е мека форма на гражданска война. Катаревуса – език
на пуристите се опитва да подчертава родствената връзка между модерния език и
старогръцкия, като запазва някои архаични форми. Димотики, напротив, се опира на
говоримия език и се стреми да хармонизира многобройните му диалектни варианти в
един общ език. И двата подхода са волунтаристични и се развиват с различни степени
на непримиримост.
Ако Балканите не искат повече да бъдат описвани като регион на взаимна омраза и
междуособици между сродни народи, говорещи почти еднакъв славянски език ,
очевидно е , че трябва да се овладее страстта към езиково инженерство на разлики и
недоразумения , довела до прекомерно нарастване на броя на нациите и националните
езици в региона. Затова е необходимо езиковедите да преосмислят критически
романтичното наследство , че в езика , и по-точно в майчиния говор , се крие духът на
нацията. Историческата диалектология и фолклористика вече повече от столетие
изхранват добре езиковеди и фолклористи , обслужвайки националистични начерта-
ния , но очевидно е , че развитието на хуманитаристиката не е спряло през 19-ти век.
Освен от диалектни прегласи и фолклорни мотиви нациите се оформят и от
религиозно-кножовните традиции, от културните и стопански постижения, от
политическата и социална история.
След краха на селско-пупулистките и комунистическите утопии балканските народи
може би ще преосмислят трезво езиковите и политически реалности и ще се погрижат
освен за множество „Матици” – сръбска, хърватска , босненска, черногорска … , и за
един баща – езиков съвет от типа на Нордическия съвет в скандинавските страни ,
който да се погрижи за сближаването на езиците и културите на Балканите чрез обща
езикова политика, превод, образователен и културен обмен.