5. ЕЗИК И РЕЧ. РЕЧЕВА ДЕЙНОСТ.
Езикът е стихийно възникнал в човешкото общество и е развиваща се система от
членоразделни езикови знаци, която служи за целите на общуването и която може да
представи цялата съвкупност от знанията на човека за света. Признакът „стихийност”,
както и неограничените възможности за приложение, отличават езика от така
наречените „изкуствени езици” (есперанто) и различните системи за сигнализация,
създадени на базата на езика. Владеенето на език е една от най-важните черти, които
отделят човека от света на животните. Езикът е:
– и условие за развитието на човешкото общество
– и продукт на човешката култура.
Звуковата материя представлява основната и първична форма за изразяването на
смисъла. Звуковата реч се разгръща във времето и притежава признака „линейност”.
Морфемите и думите имат материална обвивка- това е планът на изразяване и
значение, планът на съдържание.
В естествените езици се срещат думи, които притежават материални обвивки с
различен звуков състав, но имат еднакво (или сходно) значение.Това са синонимите.
Съществуват и думи, които имат еднакви материални обвивки, но значението им е
различно. Това са омонимите. В значещите езикови единици , връзката между плана на
изразяване е произволна- определеното звучене не предполага дадено значение и
обратно.
В лингвистиката се различават 2 форми на съществуване на езика, съответстващи на
противопоставянето на понятията „език” и „реч”. Езикът като система представлява
своеобразен код, а речта е реализацията на този код. Речта в статичен аспект може
да се разгледа като текст, а в динамичен аспект- като речева дейност, която
представлява форма на социалната активност на човека. Затова речта се характеризира
с признаците „съзнателност” и „целенасоченост”. Ако не се съотнася с определена
комуникативна цел, изречението не може да е част от речта. Комуникативните цели,
които имат универсален характер, са разнородни:
за съобщаване на информация;
подтикване на слушащия към определено действие;
изикване да се получи определена информация.
Голям принос за изучаването на въпроса за езика и речта има швейцарският езиковед
Фердинанд дьо Сосюр .В „Курс по обща лингвистика” той пише, че изучаването на
езиковата дейност се разделя на 2 части. Единият аспект има за предмет езика като
нещо социално по своята същност и независимо от индивида. Вторият аспект
изучава индивидуалната страна на речевата дейност- изучава речта.
Езикът и речта са тясно свързани и взаимно се допълват.
Езикът е достояние на някакъв колектив. Представлява система от знаци, тъй като без
такава система не може да се осъществява човешкото общуване.
Речта е индивидуален акт на волята и разнообразието. В речта се използват
комбинации от езиковите единици, с които говорещото лице изразява своите
мисли.Речта е винаги индивидуална. В съвременното езикознание под реч се разбира
както устната, така и писмената реч. Различните видове писмо са вторична форма в
плана на изразяването.
Речевият акт е двустранен процес, който при устното общуване обхваща говоренето и
протичащото едновременно слухово възприемане и разбирането на това, което е чуто.
При писменото общуване, речевият етикет обхваща писането и четенето- то е
зрително възприемане и разбиране на написаното. Участниците могат да бъдат
отдалечени във времето и пространството.
Речта- това е конкретното говорене. Под РЕЧ се разбира самият процес на говорене и
резултатът от този процес. ЕЗИКЪТ се разкрива в речта и само посредством речта
изпълнява своето комуникативно предназначение. Речта е реализация на езиковата
система. Ако езикът е средство за общуване, то речта е начин на общуване, който се
осъществява с това средство. Речта е материална и се възприема от зрителните и
слуховите сетивни органи. Тъй като представлява последователност от думи, тя е
линейна. Речта се определя от ситуацията на общуването- тя е динамична, безкрайна.
Системата на езика се отличава от определен брой съставящи части.
Езикът е инвариантен, речта е вариантна. Езиковите единици са абстрактни. В речта
те са представени от своите варианти. Това противопоставяне на инвариантни и
инвариантни единици се прилага при изучаването на езиковата система. Речта винаги
се осъществява от определено лице, което чрез нея предава своите мисли и чувства, за
изразяването на които подбира своите думи и изречения. Той (говорещият) изпълнява
езикови елементи, формите и значението на които са известни на събеседника или на
читателя. Те се обединяват в смислено цяло по силата на определени правила.
Владеенето или позволяването да се построи смислен текст и да се възстанови
съдържанието на вече възприет текст. Езикът на един или друг колектив е система от
елементи, които са единици от различни равнища и системи от правила за
функционирането на този език, която е еднаква за всички, ползващи този език.
5.1 Понятието текст – основа за лингвистиката на текста, за историята, за
дискурс анализа и една от основите за семиотиката, културологията и медия
лингвистиката.
1.Обхват на понятието текст – текстуалност – фундаментална обща характеристика на
текста, което е резултат от едновременното действие на няколко задължителни
предпоставки, които се определят като общи критерии за текстуалност ( 5 критерия)
* семиотичност – означава текстът да бъде знак
– знакът означава нещо
– знакът замества нещо
– знакът се интерпретира от някого
Изпълнявайки семиотична функция, текстът представя не самия себе си, а нещо друго,
различно от себе си и благодарение на това може да бъде използван като средство за
комуникация.
„черния флаг на плажа” – комуникативна функция
*интенциалност (намерение) – текстът възниква като резултат от съзнателното
намерение на създателя си да породи цялостно,завършено и значещо знаково
образувание, с цел да даде информация и или да окаже въздействие на този, който
възпроема текста.
*автономност
*комуникативна самостойност
*ситуативност – свързана с конкретна ситуация
Тези 5 критерия действат трябва да действат едновременно, иначе губят текстуалност
Образувания, които не отговорят на 5-те критерия се наричат не текст. За текста не са
актуални въпроси за характера на знаците, от които е изграден, нито за обема и
структурата му, нито за функциите му в определена сфера на човешката дейност, което
ще рече, че като текст се приемат не само разказите, романите, лекциите, статиите, но и
рекламите, графитите, пътните знаци, географските карти, танцът, мелодиите и други.
2.Видове текстове според самиологичната им основа
А)Видове знаци
*видове знаци според равнището на сложност
-прости (елементарни) – не могат да бъдат анализирани в по-малки автономни единици
(знака „СТОП” )
-сложни (комплексни) – могат да се размножат и анализират като по-малки съставни
елементи
=хомогенни – създадени от еднородни елементи на една знакова система
=хетерогенни – от елементи на разнородни знакови системи
*видове знаци според продоцирането им
-естествени – знака се създава по естествен начин, несъзнателно и непреднамерено от
живота и природата.
-изкуствени – създават се съзнателно, при това с цел да бъдат разчитани в даден
социум.
*видове знаци според отношението между знака и референта
-индекси – индекса е в непосредствена връзка със своя референт без никакво подобие
между тях. Разчитането на индексите е важен фактор при културната ориентация.
-иконични (икони-образ) – няма пряка връзка с референта си, но е в отношение на
подобие с него. Показва не най-съществените, а най-разпознаваемата характеристика
на обекта, т.е. обекта се представя орграничено и непълно – скицата (макет на нещо)
-символи – нямат нито пряка връзка, нито подобие със своя референт. Отношението
между тях е условно, т.е. установено по силата на обществен договор в социума. Служи
си със съответната знакова система
Б)Типове текстове
*езикови текстове – основен тип текстове поради статуса на естествения език като
средство за общуване
*не езикови текстове – образувания, за чието изграждане се използват единици от
неезиковите системи-цветови,музикални, светлинни, звукови и т.н. ( картини, графики,
пластики, хералдически знаци, пантомима, планове на сгради и т.н
*хетерогенни – смесени – от елементи на знаковите системи
3.Езиковия текст като предмет на лингвистиката на текста
-езиковия текст притежава и няколко по-частни характеристики, които осигуряват
езиковата текстуалност
*линейност – верижно подреждане на елементите
*свързаност – дълбинна и повърхнинна
*гараматичност
*информативност
*цялостност
*завършеност
За лингвистиката на текста всички езикови текстове са развнопоставени, това
уточнение е необходимо, защото в практиката на редица изследователи езиковите
текстове се ограничават само с обаботените писмени текстове. Забелязва се и
афиширане на интереса към монологичните текстове или към текстовете с естетическа
стойност
Съпоставки :
1.Между езиков текст и езиков нетекст. Нетекст – *съвкупност от езикови единици,
които не са свързани по какъвто и да е начин; *логически и граматически правилно
построени изречения, коиъо не са съотнесени с една обща тема
-намерение да бъде текст
-родиментален текст (зародиш,зачатък)– недоразвит текст – поредица от изречения,
които са логически издържани, но и връзката между тях е коректна
2.Съпоставка между многоизреченски и едноизреченски текст – на древността на
текста спрямо изреченията няма количествени изречения, а само функционални
измерения. Многоизреченския текст се смята за стандартна формула на текста.
Отличава се със смислова разгърнатост, структурна сложност, разгърнат
композиционен строеж, усложнена архитектоника. Едноизреченския текст е съставен
от едно просто или сложно изречение със самостойна комуникативна функция.
3.Дискурс и текст – честата употреба на двата термина налага да се изясни статуса на
термина дискурс(разсъждение) и да се разграничи от текста. С дискурса се означават
само писмените текстове, други – само устните термини, трети – свързаната реч,
четвърто – наименование на всяка една комуникативна практика (бит, култура, спорт,
религия, политика, масова култура и др.) Той е по-широко понятие от езиковия текст,
тъй като освен него включва екстралингвистични параметри ( кой, за какво, в какъв
случай и по какъв начин може да говори)
5.2 Лингвистика на текста
Текстът като обект на лингвистическото познание.
Езиковите текстове са били винаги предмет на специално внимание през цялата
човешка история. За тяхното съставяне и съхраняване винаги са съществували
определени правила и норми свързани с представите на дадено общество, за това кой,
кога и какво има право да говори. Които са правилните и неправилните начини за
изразяване, кои изказвания са стойностни и трябва са се съхранят за потомството и т.н.
За най-ранна форма на сериозни занимания с езиковия текст се смята Античната
реторика, която посвещава интереса си основно на ораторското слово. И съвременния
вариант на реторика е също така основно занимаващ се с реторика.
С частичен интерес се характеризира и стилистиката, която основно се занимава
с изказването и нейните задачи са свързани със стилистична хомогенност. Езиковите
текстове са свързани с теорията на литературата, с текстологията, но това са понятия
свързани повече с литературната страна.
Едва 60-те години на 20век се проявява интерес към лингвистичната страна на
текста и Хартман, заедно с Харис и Косериу подчертават, че хората говорят не с
изолирани думи и изречения, а с текстове. Текстът е реалната единица на
комуникацията, той е първичният езиков знак и именно от тази изходна точка, трябва
да се оценява всичко в речта и системата на езика. На базата на тази постановка
възниква и съвсем нова наука – текстолингвистика, нар. още лингвистика на езика,
текстова лингвистика, граматика на текста, теория на текста – това са определенията,
които се дават на тази научна стойност.
Веднага се оформят две конкуриращи се схващания относно предметната област
на лингвистиката. Според едното тя трябва да се специализира като частна езиковедска
дисциплина, паралелна на синтаксиса, лексикологията, морфологията, а според друго
схващане текстолингвистиката, трябва да се разгърне до нов тип лингвистика, защото
изследва употребата на езика в реалната комуникация. Независимо как се подхожда
към нея тя е езиковедска дисциплина и много езиковеди се занимават с проблемите на
текстовата лингвистика. В текстолингвистиката основно е понятието текст. Терминът
текст произлиза от латинското „textum”, означаващо „тъкан, плетеница” и в преносна
употреба се разбира като нещо съставено, съчинено. Терминът е основен за
текстолингвистиката, за теорията на текста, за лингвистичния анализ на дискуса и един
от основните за общото езикознание, семиотиката, литературознанието и т.н.
Изначалната човешка представа, редица обекти без никакво колебание се
свързват с понятието текст. Текст е всичко – обявата, стихотворението, бележката,
интервюто и т.н. Съществува колебание върху това какво в крайна сметка означава
текст и толкова широко ли е това понятие? Отговорът трябва да започне с очертаването
на границите, а понятието текстуалност. Текстуалността е фундаментална обща
характеристика на текста разбирана като състояние на текстовост, като съдържащото се
в текста свойство да бъде текст. Наличието на тази характеристика се осигурява от
съвкупната промяна на няколко нейни неотменени предпоставки определяни като общи
критерии за текстуалност. Това са семиотичност, интенционалност, автономност,
комуникативна самостойност и ситуативност. Критерият семиотичност фиксира
качеството знакова същност, способност на текста да представя и да замества намиращ
се извън него обект. Например: ако видим надпис: „Внимание падащи камъни” –
притежава семиотичност, защото съдържа предупреждение.
· Критерият интенционалност се отнася до преднамереността на създаване на
текста, т.е. той възниква като резултат на съзнателно намерение (да се промени
дадено съдържание).
· Критерият автономност представя текста, като самостоятелно цялостен
функционално независим обект, който същностно е ясно обособен във формално
структурно отношение.
· Критерият комуникативна самостойност – определя способността на текста
самостоятелно да изпълни комуникативна функция в даден процес на общуване, т.е.
сам, без подкрепата на други структури, да може да излъчва цялостни съобщения и
напълно да осъществява комуникативно взаимодействие в конкретен случай.
· Критерият ситуативност отбелязва зависимостта на актуалната реализация на
текста от включването му в ситуация, в която определен субект, или адресант, влиза
в комуникативно взаимодействие с друг субект, или група субекти, в дадено време
и пространство.
Характеристиките, които изброихме при едновременната си реализация създават
основанията даден обект да се признае за текст. Като текст се определя всяко знаково
образувание, което е преднамерено създадено, отличава се със строежна и смислова
автономност, и със способност за осъществяване на самостойна комуникативна
функция в конкретна ситуация на общуване. Образувания, които не отговарят на
изброените критерии се отпращат към категорията НЕ-текст.
В понятието текст, в по-широк смисъл, се обособяват три основни групи
текстове с оглед на знаковата система използвана за създаването:
· Първите са езиковите текстове.
· Неезиковите текстове са образувания за изграждането, на които се използват
единици от други знакови системи.
· Трета група са смесените текстове (хетерогенни), които се създават от знаци
принадлежащи на различни знакови системи.
Основни качества на езиковия текст
Езиковия текст като предмет на текстолингвистиката
Наред с общите предпоставки за текстуалност, езиковия текст притежава и
набор от по-частни характеристики осигуряващи специално езиковата текстуалност.
Като релевантни за езиковата текстуалност се очертават характеристики определяни
като конститутивни (изграждащи, задължителни) признаци на текста, а именно:
· линейност (верижно подреждане на елементите)
· свързаност (тематично смислова единност)
· повърхнинно (съотнесеност на съставките)
· граматичност (построеност при спазване на определени правила с надизреченски
характер)
· информативност (съдържателна наситеност)
· цялостност (композиционна оформеност)
· вътрешна подреденост и споеност на компонентите
· завършеност (съдържателна споеност и затвореност)
Установяването и представянето на тези характеристики е основна задача на
текстолингвистиката.
Текстът от своя страна може да бъде многоизреченски и едноизреченски, т.е.
текст е всичко – от многословен роман, до еднословно изречение. Многоизреченският
текст е съставен от множество, т.е. две или повече изречения и се смята за нормална и
естествена форма на текста. Многоизреческият текст се отличава с по-висока смислова
разгърнатост и структурна сложност. Експлицитно демонстрира проявата на
текстовите конститутивни признаци и се конструира чрез използването на специален
набор от текстуиращи механизми. По-дългите многоизреченски текстове притежават
разгърнат композиционен строеж и най-често многочастна структура.
Едноизреченският текст е езиков текст съставен от едно просто или сложно изречение
със самостойна комуникативна функция.
// Пази се от боята.
Като минимален текст определяме еднословното просто изречение: /”Обущар”.